Светофарът за пешеходци свети червено. Той стои и чака спокойно разрешението на светлините, за да тръгне. Оглежда се. Няма никакви коли, нито други пешеходци. Светлините се отразяват в прозрачната му папка с листи, която той е свикнал да носи в лявата си ръка. Лекият ветрец развява разкопчаното сако на скъпия му костюм. Поглежда надолу. Връзката на дясната му обувка е развързана. „Мамка му! Дали е била така през цялото време?“ Намира се на две пресечки от хотела, в който е отседнал. Прибира се от представянето на поредната си книга. Отново бестселър. Изражението му е застинало, сякаш никакъв успех или щастие не биха могли да разтопят кристалчетата студ, покрили лицето му.

Светва зелено. Той тръгва бавно по пешеходната пътека, която в тъмното изглежда като мост, под който зее бездна. Старае се да стъпва само по белите означения. Сякаш за да не пропадне в бездната. Спира по средата. Продължава да няма нито една кола, нито един човек. „Къде, по дяволите, се намирам?!“ Прошепва той, оглеждайки се на всички посоки. Всичко е застинало. Като че ли времето не съществува. Силен вик излиза от гърлото му. Като последно стенание на мъртвец. Няколко гарвана излитат от близкото дърво. Сякаш викът бе призива им. Светлините в апартамента на последния етаж в блока на близо също светват. На прозореца се появява фигура. По скоро сянка, която не след дълго отнова се слива с мрака.

Има чувството, че тъмнината го напада с неудържима сила. Като че ли се засилва към него и го обвива с копринения си воал. И няма усещания. Няма  нищо. Светлините отново светват червено. Той стои още няколко секунди. За да види дали ще се случи нещо в това спряло за него време. Нищо. Иска му се да има за какво да мисли. Семейство, вероятно…И той не е сигурен. Само знае, че го няма. „Как тогава пишеш книгите си, щом няма за какво да мислиш?! “ Пита се и си отговаря иронично той. Не е за вярване. Продължава пътя си до хотела като върви бавно. Не иска никога да стигне. Но все пак стига. След ненормално много време. Усмихва се изкуствено на портиера.

– Как беше представянето, господине?

– Чудесно.

– Аз съм голям Ваш почитател. Чел съм всичките Ви книги и ги обожавам. Продължавайте така! Заслужава си. Помагате на хората!

– Благодаря Ви! – засрамено продумва писателя докато се качва в асансьора.

„Славо Богу, че не ми иска автограф! Мразя това нещо!“

 

* * *

 

– Отрепко мръсна, трябва да платиш бирата си! – говори през зъби човека зад бара на поредния създаващ проблеми човек – Ей, Хенри, да не си посмял да се биеш тази вечер! Не и тази вечер! Жена ми има рожден ден. Скоро ще дойде да празнуваме. Не искам неприятности! – извика той в друга посока, виждайки как пияния за пореден път Хенри се репчи на някакъв непознат.

– О, я стига! – отговаря с пренебрежение Хенри – повтаряш това всяка вечер. И всичко е глупост! Смешник!

Човека държи бара от години. Единственото нещо, в което успя. Единственото нещо, благодарение на което може да издържа семейството си. А неприятностите и проблемита се сипеха през доста едро сито. Като че ли се отсяваше само най-лошото, а не най-доброто.

Вратата се отвори. В бара влезе човек, чиито вид предполагаше, че е влязъл с цел просия. Димът бързо го обгърна, но той не можеше да се скрие от учудените погледи на хората. Гледаха го сякаш света не беше за него. Той се отправи към бара, седна и си поръча наливна бира. Собственикът му я подаде, гледайки го съмнително. Той извади препълнен портфейл и подаде двойно повече пари на собственика:

–  Задръж рестото – му каза усмихвайки неловко.

Собственикът пое банкнотата като съмнението му се засилваше. Не отговори.

Изтърсакът си пиеше спокойно бирата, а хората сякаш свикнаха с неуместното му присъствие. Или той беше свикнал с погледите им…

Изведнъж се чу бодър глас от отсрещната страна на бара. Мъжът погледна, сякаш знаеше кой говори.

–  Ей, приятелю, как я караш?

–  Добре съм…предполагам – отговори объркано той.

–  Изглеждащ различно от последния път, когато те видях. Какво е станало?

–  Честно казано…нямам представа – говореше с големи интервали между думите . Като че ли се опитваше да си спомни какво е станало – Аз нямам нищо. Н-И-Щ-О – и избухна в истеричен смях, който привлече потресените погледи на хората около него – Чувствам се ужасно, отвратително. И нямам представа защо. Може би е заради нищото…

– А ти какво направи, за да се превърне нищото в нещо. Положи възможно най-малко усилия, а получи всичко. Какво, по дяволите, искаш?

– Нищо.

И той надигна чашата, поемайки последната глътка бира.

Беше писателят.

Говореше със собственото си отражение в огледалото зад бара.

                                                                                                   Юни 2012

 

Alyssa Scott
by Alyssa Scott