Не обичам преувеличаването на качество, количество, смисъл или каквото и да било. Преди две години и половина, обаче, станах жертва точно на смислото преувеличаване, на пошло заблуждаване. За качеството на образованието в чужбина, което така жарко се препоръчва, не мога да кажа нищо лошо. През тези само две години и половина постигнах повече отколко съм си мислила че ще – издадох първата си стихосбирка, бях на обмен в Барселона – прекарах четири страхотни месеца; научих се да съчетавам работа с учения и да съм един отговорен човек; срещнах безценни приятели. Но никой не ми каза за емоционалните лишения и липсата на страст, плам, дори живот, които ще изпитам за тези две години и половина. Никой не ми говори за тъпото усещането в гърлото, което изпитваш сутрин, когато не си вкъщи, или за цигарите, които ще заместят химикала с който пиша. Стига на глупостите!

Това не е излияние на момиче, на което й липсват мама и татко и вкъщи, та решава да подреди думи на екран на лаптоп, дори не хартия. Липсват ми. Но смисъла е друг. По – скоро съм гневна. Гневна на праха, който ни бе хвърлен в очите за така ‚завидния‘ живот в чужбина. Допускам, че праха се е вдигнал от търкането на думите с реалността на материални хора, за които да си платят сметките е достатъчно условие за добър живот. И не ги виня, идвайки от България, задоволяването на основните нужди изглежда достатъчно. Но има неща, които стоят над ежедневието, над нас и ни пазят със съкровения си смисъл; има неща като връзка с хора, език, семейство, род, история, които никога няма да изместят стоте паунда повече в джоба ти. Никой не ни каза за усещането от това да не си вкъщи, да не си в България. И няма значение в коя държава си, не си ли си у дома.

Заради цялата тая представа изградена ни за страните в Европа и по света и разликата с България, днес чувствам, че знам повече за историята на Испания отколкото на България, и се замислям за правописа на български, но не и на английски. Първата ми стихосбирка е писана и публикувана на английски, и трябваше да ми бъде зададен въпроса защо татуировката ми е на английски, а не на български, та да се усетя, че нещо куца.  И това не е нормално, не е в ред. Стига на глупостите!

Та, призовавам за реализъм. Културното обогатяване е страхотно нещо, необходимо е за всеки човек, ако иска да се развива накъдето и да е. Но не оставяйте децата си да скитат немили – недраги. Не ни изграждайте представа за свят извън България, които е толкова ‚красив‘, защото не е. Все едно България е черна дупка, която ще ни погълне потенциала, не е! Отказвам да повярвам! Искам да пиша на български и да публикувам на български, и да говоря на български, и да се смея по български. Искам да уча и да се прибера обогатена, и да допринеса за образованието на децата ни. Защото децата ни са ценността. Та докато аз скитам, грижете се за тях, не ги оставяйте да мечтаят напразно. Показвайте им България, четете им, обичайте ги, учете ги на мислят обективно и да мечтаят с желание, а не с нужда.

 

Диляна Христова

08/01/2016

Барселона

http://www.dobrichonline.com/?com=news&cid=34607